Пропускане към основното съдържание

"Алена кралица" - Виктория Айвярд



"Светът на Мер Бароу е разделен според цвета на кръвта: червена или сребърна. Мер и семейството ѝ са Червени – те са от простолюдието, смирени, поробени, съществуват, за да служат на сребърнокръвния елит, чиито свръхестествени сили ги правят почти равни на боговете.
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ѝ не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ѝ кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ѝ сърце."

СЪДЪРЖА СПОЙЛЕРИ !!!


Имам да кажа толкова много неща, а същевременно не знам откъде да започна. Съзнанието ми е минно поле. Мислите избухват една след друга, а някак си съумявам да стъпвам винаги на погрешните места.

Книгата започва плавно, спокойно, без намек за силен северен вятър. Научаваме основната информация за Мер, за нейния свят.. в който впоследствие ще се потопим изцяло.


Мер Бароу.  - изпитвам толкова смесени, противоречиви чувства към нея. В началото спечели симпатиите ми. Бедно момиче, принудено да краде, за да помага на семейството си, забулено в сянката на сестра си. Нямаше как да не откликна на зова ѝ за помощ.
Troublemaker. Ненадмината в умението си да привлича неприятностите като магнит. Определено харесах персонажа ѝ, защото знаех, че зад тази недодяланост стои момиче с чисти намерения и много буен нрав. 
Постъпването ѝ в двореца, уроците по маниери и поведение..тук нещата започнаха да ми се струват клиширани. Мога да се сетя поне за няколко поредици с подобно развитие на действието. И съм сигурна, че вие също можете. 
Симпатиите ми към Мер бяха заличени като с гума. За мен тя се превърна в остаряла "новина", която вече беше всичко друго, но не и "нова". 
Мер се оказа наивна, лековерна и се оплете в шибан любовен триъгълник. Съжалявам много, но тези триъгълници наистина не са ми по вкуса. Както и да е, хареса ми фактът, че въпреки властта, която получи на тепсия, Мер не се възгордя, а напротив - стана дори по-лоялна към своите Червени.
Лейди Марийна Тинатос остана в съзнанието ми със своята импулсивност, готовност и решителност. Качества, които всеки един герой трябва да притежава.
Кал . - срам ме е да си призная, но бързо се подхлъзнах на леда. А принципно не се поддавам лесно.
Кал ме впечатли със своята храброст и съпричастност. Той носеше облика на идеалния воин, готов на всичко за страната си и за баща си, до самия край. Дори тогава, когато бях повече от разколебана, относно избора му. Разбира се, че изпитах неприязън към него. Неведнъж. Нали бях твърде заета да симпатизирам на Мейвън... Кал сякаш тук се издигаше в очите ми, ту се стоварваше някъде в низините с шумен трясък. Самата аз не разбрах какво изпитвам към него, подобно на Мер. 
Със своята решителност, храброст, добронамереност и болезнена вярност Кал прогаря отпечатъка си дълбоко в съзнанието ми и дори водата на нимфите няма да успее да го угаси.
Мейвън. -  очаквах го. Питайте Елена, тя също знае, че го очаквах. И все пак.. боли бе, хора. Боли. Това е единственият герой, когото подкрепях напълно и към когото не изпитвах смесени чувства. Бях на 100% за него и за Мерън.. *Мер + Мейвън*.. И все пак, не беше ли логично? Син на майка си. Носещ от нейната отрова в кръвта си, коварен, мамино синче. Авторката сякаш през цялото време ни провокираше чрез думите му. Някои от репликите му бяха чисти самопризнания, разкриващи мръсните му намерения. Но разбира се, че си затворихме очите. Нали е по-лесно...
Сянката на пламъка. Този, който завижда и винаги е завиждал на брат си за уменията му и за..самия него. Това е един от най-честите мотиви при лошите герои - самодоказването. Разбира се, че ще иска да изпъкне, естествено, че ще иска да натрие носа на брат си, да му отнеме всичко и да захвърли поражението в лицето му.
Истината е, че Мейвън не е лош. Никой не се ражда с поквара в душата си и садистични наклонности. Представете си какво би било да израстнете в подобна среда, където винаги да се намирате в сянката на брат си/сестра си, докато злонамерената ви майка подхранва това..неудобство, докато накрая то не избуи в омраза. Не го оправдавам, но той не е зъл по рождение. Обстоятелствата го превърнаха в антигерой. Жалко.
Мейвън е скрит някъде из тъмните ъгли на съзнанието ми. Не гори, не излъчва сияние, защото е просто сянка. И въпреки огъня, парещ в ръцете му, той никога няма да бъде пламък.
Алената гвардия. - Не знам мога ли изобщо да опиша възторга си.. Тази групировка, обединила голяма част от любимите ми герои, наистина ми разказа играта. Битки, сребърна и червена кръв, преплетени в опасна нишка, интриги и коварство. Изключително важен детайл е техният девиз - "Ще изгреем червени като зората".  Има ли по-яко нещо? Не мисля.

Няма да разисквам подробно всички герои, тъй като постът ще стане километричен...
Ще поговоря малко за сюжета, тъй като той е това, което ме остави бездиханна.

Самото резюме не е впечатляващо. Да си признаем. Чували сме за касти, за всевъзможни разделения, за кралски войни и отведени в дворци бедни девойки.
Но историята не е само това.
Под привидно познатите образи и сюжетни нишки, ние откриваме един нов свят, със съвършено различни герои и война, която сякаш оживява под перото на Виктория Айвярд. Ако може във войната да има живот изобщо.
Стилът на писане е увлекателен, има някои доста интересни метафори и сравнения, чието наличие според мен е особено важно.

Интригите дебнат на всеки ъгъл, всяка глава развива и бута сюжета напред, самата новела е изпълнена с динамика и неспиращо движение. Разбира се, има и моменти на забавяне, моменти за размисъл..но дори и през тях в съзнанията ни глъхнат неотговорени въпроси, които поддържат тръпката жива. Пламъка.
Краят е епичен. Точно когато си мислиш, че е свършило, разбираш, че не е. Всяко надигане води до нов погром, а препятствията сякаш просто не свършват.


Когато затворих книгата, наистина ми трябваха няколко минути да се съвзема. Буквално просто си стоях с това..съкровище в ръцете си и дишах бавно в стремежа да успокоя бясно тупкащото си сърце. Не мога да повярвам през какво преминах и че всъщност останах толкова удовлетворена. Преминавала съм през много епични битки и спиращи дъха приключения и с радост мога да заявя, че това бе едно от тях. Първата ми прочетена за тази година книга е тази и съм повече от щастлива от този факт. Благодаря ти, Виктория Айвярд, за това неземно приключение.


Препоръчвам книгата на всички блогъри/хора/тийнове/киборги/роботи, които не са я чели. Ще намерите нещо за себе си в нея и няма да останете разочаровани, обещавам.


Коментари

  1. Просто невероятна ревю! Само тома мога да кажа, точна, ясно и интересно си показала красотата на книгата.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Aww, благодаря ти много! Радвам се, че така смяташ. ^^

      Изтриване
  2. Чудесно ревю. Книгата ми не е в списъка за четене за момента, но ревютото ти е грабващо. Аз също не харесвам любовните триъгълници - само ненужна драма.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар