събота, 13 май 2017 г.

Какво пиша в последно време?

Здравейте, хора!
Скоро осъзнах, че не съм поствала нищо, свързано с писане и новелата, която завърших миналата година, та...днешната публикация е посветено именно на тези неща. :)

Ще започна с конкурса за писане на есе "1000 стипендии", в който участвам за трета година подред. За първи път ми беше толкова трудно да си избера тема, но накрая все пак се спрях на "Отворих книгата на страница 84 и...". Нестандартна е и определено предоставя доста възможности - стига да знаеш как да се възползваш от тях.
Brainstorm-вах поне две седмици, скчайки от идея на идея с мисълта, че всяка следваща е по-добра от предходната - което си е вярно. Това беше първият ми опит да пиша т.нар. "художествено есе" , за което дори учителката ми по български не бе чувала. Shout out to Александър, който ми помогна да си изясня значението му и дори критикува крайния резултат. You're awesome, man! :)
След усилено писане по цял ден и трескави промени в последния момент, пуснах есето си в деня на крайния срок - 18-ти април 2017-та - и съм доста доволна от начина, по който се получи, както и от факта, че поех риска да изследвам непозната за мен територия. :)

Сега да си дойдем на думата.
През януари прочетох първата чернова на новелата си, но като начинаещият писател, който съм, пропуснах да си водя записки и накрая просто нямах идея откъде да започна с редактирането. Доколкото се бях информирала, втората чернова е нещо като..."get your shit together" - фаза, през която оправяш структура, махаш излишни герои, задълбочаваш развитието на важните персонажи и правиш промени в сюжета - включително откриване и коригиране на дупки в него. Та, ако не друго, поне бях усетила колко плоски и нереалистични са героите ми, та си намерих Е-книга в нета, посветена на Character Development и се захванах за работа.
Две седмици отговарях на дъъълъг въпросник, относно главния си герой, с цел да го опозная така, както и майка му не го познава. Кой да знае, че тези неща се правят преди да започнеш да пишеш! Well, obviously, not me!
Та, така де, едва преди седмица препрочетох новелата и този път си записвах всичко, което просто не става. На този етап най-големият ми проблем с историята е, че се поглъща твърде лесно и действието се развива с главоломна скорост - like, slow the fuck down, girl!
Хубавото е, че идеята все още ме привлича, главният ми герой е супер, но все още не знам какво да правя с героинята. Самата цел беше да е дразнеща (поне в началото), но както знаете, има дразнещи герои, които обичаш въпреки чудатите им характери (или заради тях), но има и други, които са просто паразити и...дразнят! Нищо друго! Не са божествени и невероятни в своята дразнещост! Тя е от тях. Ъгх.
Вчера започнах да пренаписвам първата глава и, както изглежда, няма да има нищо общо с предишния вариант. Целта ми е да завърша втората чернова до края на юни. Пожелайте ми късмет, хора! Ще ви държа в течение и другият път може да снимам и таблото си с новия outline в прогрес. ;)
Писах и някои кратки истории, но все още не съм ги редактирала. Винаги ми отнема толкова много време, че не мога да се наканя да седна и просто да отделя 2-3 часа на това. ;/ Ще го направя все пак, но в момента не е толкова важно.

Оф, чуек!
Та, това е от мен за днес!
Надявам се постът да ви е харесал и...приятен уикенд! 😁

15.05.17 
UPDATE: плановете се променят, историята се променя, нека забравим за крайния срок, който си поставих, защото е буквално невъзможно. :D 

петък, 5 май 2017 г.

we were the kids who...

We were the kids who would dance in the dark in magic circles,
while waiting for the moon to enlighten us about the great truths in life,
we were those who would stare at each other as we’re in love,
but if anyone asked us, we would've absolutely and utterly denied it.
We would share small innocent kisses and even lay down next to each other,
In a bed of roses and moonlight, as mosquitos fly above us,
And the stars share their secrets, bringing us close to each other
As if it is a great sin to love the person who makes you burst into laughter.
The person who frees you and makes you feel fearless, as if you’re ready to
defeat dragons with a wooden sword and rise above your demons.
We were the kids who would make dream-calendars, just because we
secretly didn’t want to be separated even in our sleep,
Making promises to meet in the grayish dreamland streets,
which we’d  never keep.
We were in love and we knew it.
But if anyone asks us, we would absolutely and utterly deny it.