четвъртък, 23 юни 2016 г.

"Ейнджъл" - Джос Стърлинг /Ревю/




"Ейнджъл е импулсивна. Не й е лесно да прикрива савантската си способност да контролира водата. Тя се запознава с отнесения, красив Маркъс на музикален фестивал, в който участват и двамата, и се оказва в непознати води. Когато той пее, душата й отговаря със своя собствена музика. Също като прилива тяхното взаимно привличане не може да бъде спряно, но недоверието на Маркъс към дарбата на Ейнджъл е още по-силно. Как изобщо биха могли да бъдат заедно, щом Маркъс е неспособен да приеме това, което Ейнджъл е, както и това какво биха могли да означават те един за друг? И докато примката се затяга около общността на савантите, настъпва време всеки да избере страна."

Не съм най-страстният почитател на  "Саванти", но да кажем, че има нещо очарователно в тази поредица, което ме кара да минавам като валяк през всяка от книгите.
Ако и вие като мен сте се разочаровали мъничко от "Мисти", то искам да ви успокоя, че "Ейнджъл" се оказа по-добра. Определено имаше повече действие и като цяло самата история ми се стори по-различна и интересна от тази за Мисти, в която сякаш само краят си струваше четенето..но да премина към същността на ревюто.

Ейнджъл е талантлива, човек на изкуството - нещо, което много ценя у персонажите и хората като цяло. Свири на цигулка в момчешка банда, а гласът ѝ е вълшебен. Тя притежава ангелска душа (see what i did here?) и невинност, но това не означава, че не може да бъде лукава и манипулативна, ако се наложи.
В името на добра кауза например, за да помогне на приятелите си, Ейнджъл преглъща гордостта си и спазва дадените обещания.
Героинята ще ви впечатли със своята естественост и кипящия в сърцето ѝ живот. Чувството ѝ за хумор е много приятно и общо взето почти няма герой, който да не я харесва..като казвам "почти"...
имам предвид Маркъс, който много усърдно ми лазеше по нервите още от самото начало. Израстването му като персонаж според мен е най-осезаемо и значимо, но това не променя отрицателното ми мнение за него. Тук е моментът да спомена колко ми е писнало от тези типични за YA новелите връзки, които започват с опустошителна омраза и преливат в натискащите се на задната седалка на Гошо от долния етаж герои.. В реалността невинаги е така и точно поради това ми се струват толкова нереални и ненужни. Като любовните триъгълници са - почти винаги е по-добре без тях. Почти. Има изключения.
Това, разбира се, не е учудващ факт при положение, че във всички части на "Саванти" наблюдаваме такива връзки между главните герои (ако не бъркам) , а второстепенните, които намират сродните си души успоредно с главните, по някакъв начин винаги се отдават на страстна любов от пръв поглед и нямат проблеми помежду си. I mean, why?
Не смятам да изтъквам отрицателните черти на Маркъс, защото както вече казах - те си бяха просто задължителни, за да видим прогреса към края и преобразяването му от задник в по-малък задник.

Може ли само да вметна колко много обичам Виктор Бенедикт? Първо, невероятно интелигентен и резервиран е, най-мистериозният от всички тях, второ - ченге е, трето, носи свещеното за мен име "Виктор".. Няма как да не го обожаваш! Все още чакам книгата, посветена на него и сродната му душа от затвора..вероятно ще е най-интересната от всички! Hurry up, Joss Stirling!

За Уил Бенедикт, Самър и Мисти няма кой знае какво за разнищване..освен че през цялото време усмиряваха присъщата на Ейнджъл импулсивност, даваха разумни съвети и я защитаваха до самия край, когато тя имаше нужда от тях най-много.

Стилът на писане, както винаги, се лее като по ноти (see what i did here again?) и е много приятен, особено с всички закачливи реплики и макар да няма кой знае колко смайващи описания и изрази, винаги ми е допадал. Самата книга е подходяща за излизане от reading slump или просто за разпускане - прочетох я за няма и ден.
Ако ви е писнало от плакане, тръшкане и ядове с любимите ви (вероятно вече мъртви) герои, то това е книгата за вас! Ще ви остави удовлетворени и с лека усмивка на лице. (не като при шибания "Мъглороден", как смееш, Сандърсън?! -,- )
(трябва да спра с тези скоби)
Както може да се досетите и за сюжета - не е заплетен, нито пък предполагаемите злодеи са от най-страшните, но все пак книгата следва такта на останалите части и предназначението ѝ е да е именно толкова сладникава и лека. Авторката е постигнала ефекта, и то доста успешно. :]
***
За финал ще кажа, че "Ейнджъл" ми хареса. Добро изграждане на героите, изличаване на някои негативни черти от характера им, прогрес. Леко писане, еднодневно четиво, което е подходящо за подобряване на настроението. Така че недейте да се чудите, а прочетете "Ейнджъл" и оставете музиката, пропита в страниците, да ви обгърне изцяло.



неделя, 19 юни 2016 г.

"Хрониките на Магнус Бейн" - Ревю



"Книгата съдържа единайсет неразказвани досега истории, които хвърлят светлина върху живота на загадъчния Магнус Бейн, спечелил сърцата на феновете на поредиците „Реликвите на смъртните” и „Адски устройства” със своята харизма, с екстравагантния си стил и неподражаемото си остроумие.На страниците на сборника почитателите на книгите на Касандра Клеър ще се срещнат отново с любими свои герои, като Алек, Клеъри, Уил, Теса и Джем, ще научат истината за Рафаел Сантяго и Камила Белкор, за изхода от първия сблъсък между Валънтайн и Магнус и ще узнаят още много други тайни. Касандра Клеър, Морийн Джонсън и Сара Рийс Бренън ни повеждат на вълнуващо пътешествие през историята, изпълнено с много хумор, приключения и драматични сблъсъци, в компанията на очарователния, духовит и винаги безупречно облечен магьосник."



Първият разказ има за цел да ни отговори на въпроса защо  Магнус е бил прогонен от Перу. Случките, представени в тази хроника, са невероятно забавни, закачливи и ако и вие като мен се срещате за първи път с Магнус Бейн, то ще останете очаровани.Той е магнетичен, харизматичен, саркастичен..и още доста думи, завършващи на -ичен (кхъм, неблагоприличен). Тук ще прочетете за пиянската му нощ, за любовните му увлечения и отчаяните опити да стане чарангист. Срещаме се и с приятелите му - Катарина Лос и Рейгнър Фел, които за мен са напълно непознати, но веднага ме спечелиха с чувството си за хумор и обичта си към Магнус.
Във втория разказ нашият магьосник е нает да помогне при спасяването на кралското семейство във Франция по време на Френската революция. Премеждията, през които преминава, са едновременно ужасяващи и невероятно забавни. Всяка мисъл и реплика, изречена от Магнус, е уникална като самия него.Благодарение на някои от тазгодишните часове по история не ми беше трудно да си припомня кралица Мария-Антоанета, санкюлотите и двореца "Тюйлери". 
В следващите два разказа се срещаме с Уил и Джеймс Херондейл, като отново не липсва задължителната доза хумор, но и известна тъга. 
"Възходът на хотел Дюмор" започва със забавната среща на вампирката Доли и Магнус в незаконния му бар по време на Сухия режим. "Подглавите", така да се каже, ни отвеждат към съвсем различна територия - разбира се, хотел Дюмор и налудничавия магьосник Олдъс, който се опитва да въвлече Магнус в нови неприятности. Не че той се опитва да страни от тях. 
Следващата глава е посветена на 15-годишния вампир Рафаел Сантяго и по-точно превръщането му в такъв и изпитанията, на които е подложен, за да се върне при семейството си, без да застраши безопасността им. Това е един от любимите ми разкази, най-вече заради спиращите дъха описания и начина, по който Касандра Клеър и Сара Бренан представят трагедията на вампира. В началото атмосферата е зловеща, но след това се разсейва до тъжна и накрая е дори весела/трогваща. Невероятно е как толкова много емоции и нюанси се побират в една-едничка глава.
Харесах много Рафаел поради стремежа му към независимост, безпардонното поведение и силата на волята му. В тази глава виждаме още и от Рейгнър Фел, който успява да намери допирни точки с младия вампир. / За съжаление на Магнус./
"Падението на хотел Дюмор" бе една зловеща глава, посветена на вампири, наркотици и старата любов между Камила и Магнус. Казвам "зловеща" отново поради живите описания в случая на болните вампири и влиянието, което наркотиците им оказват. Да речем, че ме побиха тръпки.
 Магнус отново доказва готовността си да се притече на помощ и впечатлява с думите и постъпките си. На този етап съм просто влюбена в него.
"Какво да подариш на ловец на сенки, който си има всичко" ни представя единствено и само любими герои..ъ, и един демон, който ми се стори повече от очарователен.
Тук се сблъскваме с терзанията на Магнус относно това какво да купи на Алек за рождения му ден, за забавните разговори с приятелите му (поне за читателя са такива) и призования демон, който прави атмосферата още по-комична. 
Краят е сладък-сладък-сладък и е първата ми среща с Александър, но мога да ви уверя, че съм влюбена и в него, и в Малек! Нямаше как да не обърна внимание на това колко внимателен и несигурен е той спрямо Магнус. Тази негова срамежливост само го накара да изглежда even more adorable!
" - Ами...мога да се обадя друг път - каза Алек притеснено. - Сигурно си имаш по-интересни занимания... "
Да, бе, друг път! 
Множеството многоточия допълват ефекта на притеснение и стеснителност..представям си как го казва с нисък, почти плачевен глас, и просто ми се иска да го гушна и да му ощипя бузите като някоя свръх радостна баба! Кхъм, май взех да прекалявам, затова да преминем нататък.
В пред-предпоследния разказ злокобната атмосфера се развръща с пълна сила, представяйки ни Кръга на Валънтайн и самия него..ненужно е да споменавам, че го намразих. Сигурна съм, че списъкът с ужасни неща, които е вършил, е дълъг, но пък ловецът на сенки е брилянтен в това да е лош. Има го трагичното минало, има го желанието за отмъщение, представена ни е омразата, проблясваща като острие в очите му - все предпоставки за ужасните му деяния, които обаче по никакъв начин не предизвикват разбиране у читателя. Или поне при мен не успяха. Към края на главата мрачната атмосфера се разсейва, за да отстъпи място на една доста любопитна сцена - срещата на Магнус и Теса с Джослин Феърчайлд и малката Клеъри. 
Според мен това беше много важен и интересен момент, който несъмнено ме "оспойли" здраво за част от историята на Клеъри. 
Отново ставаме свидетели на великодушието на Магнус и на приятния характер на Теса, за която ще се радвам да науча повече в "Адски устройства".
Предпоследната глава е може би най-любимата ми и е посветена на... *барабани* Малек! Наистина... каква голяма изненада!
Тук авторките ни представят първата среща на Магнус и Алек, която преминава през няколко различни фази, докато разцъфти като роза края. 
Бодлите в случая са ужасната неловкост, сдържането на емоциите, любопитните мундани и долноземци, травмиращи Алек до голяма степен..и всичко това се променя по един необикновен начин, за който ще научите като сами прочетете в книгата.
Да речем, че към края нещата здраво се нажежиха, а описанията бяха толкова красиви и нежни, че когато главата свърши, просто бях like: "това.беше.прекрасно."
"Гласовата поща на Магнус Бейн" се оказа най-добрият възможен завършек на книгата, който бе главно свързан с Малек, но не само. 
Смях се доста на комичните съобщения, по-голямата част от които бяха от Изабел и изразяваха загрижеността ѝ към Алек по един много..забавен и същевременно трогателен начин. Самият факт, че бе накарала толкова хора да се обадят на Магнус заради брат ѝ, хем ме развесели, хем ме накара да се привържа по един странен начин към нея. Интересно е как Касандра Клеър изгражда героите си така, че само един разказ от няколко странички е способен да ме обвърже с тях и да ме накара да се влюбя в тях.
Какво остава за целите поредици, тогава??

***
"Хрониките на Магнус Бейн"" беше една изпъстрена с емоции книга. 
Хумор, тъга, нещастие и любов се преплитат много умело под магическите пръсти на трите авторки и аз съм просто очарована от прочетеното.
Знам, че сте чели сте за всякакви герои - саркастични, забавни, смели..или може би всичко това в едно. Но няма друг персонаж като Магнус Бейн - той е още поне 10 пласта повече! Определено се превърна в един от любимите ми герои на всички времена, а неговите приятели /и неприятели/ оставиха траен отпечатък в съзнанието ми. 

Искрено благодаря на издателсто ИБИС за това, че ми пратиха книгата! 

събота, 4 юни 2016 г.

Причини да прочетете "Гондолата на времето" / Ева Фьолер /




"Гондолата на времето" не беше мой тип книга и следователно не ми допадна чак толкова, но смятам да ви представя няколко причини да ѝ дадете шанс.
Ето ги и тях:

Венеция 
Авторката е избрала една прекрасна атмосфера за развитие на действието, а именно - Венеция. Самият град е магичен, а
представянето му чрез подробните описания е грабващо.


Пътуване във времето
Въпреки че аз не съм фен на историите с пътуване във времето, някои хора са. Затова я препоръчвам на любители на подобен тип истории.

Оригинални елементи
Не бих нарекла самия сюжет оригинален, но някои неща като бариерата, пазителите, маската и т.н са креативни и Ева Фьолер отлично ги е използвала като подправка за "овкусяването" на творбата си.


Любов
За всички, които се наслаждават на не твърде задълбочения романс и на чик-лит-а.

Исторически факти, поднесени интригуващо
От тази книга може да научите много за живота във Венеция и в миналото, и в настоящето. Ще разберете за историята на града по един подобаващо увлекателен начин, без да се натоварвате сякаш учите урок. 

Лека история, не твърде заплетен сюжет


Ако току-що сте приключили натоварваща книга от 800 страници с множество обрати  и екшън..то е време да поотпуснете юздите. Това четиво е напълно подходящо за целта.

***
Отново искам да изразя благодарността си към ИБИС за предоставената възможност и да загатна задаващото се ревю на "Хрониките на Магнус Бейн".