вторник, 31 май 2016 г.

За образованието на сърцето...

Здравейте.
Днес ще ви представя едно есе, с което участвах в конкурс, и въпреки че не спечелих, аз смятам, че е стойностно и затова го публикувам тук.
Благодаря на Ели за подкрепата и мнението, love you deerly. <3
Приятно четене.
***
В днешното съвремие образованието се състои в получаването на диплома, изпълнена с оценки и мозък, препълнен с ненужни познания. И така се получава, че докато сме на диплолов, нещо много важно остава на заден план – ценностната ни система, духовните качества и нашият морал. Човек, изпълнен със знания, но с беден вътрешен свят, не е образован.
Образованието се учи за определен период от време. Качества като добрина, съпричастност и толерантност се усвояват до самия край на живота, и то чрез опит. Не сядаш през учебник, не наизустяваш факти, предъвквани и смилани от толкова много други хора. Ти попадаш в ситуации и наблюдаваш собствените си реакции спрямо тях и спрямо себеподобните.  Може да изслушаш някого, когато има нужда от теб, или да изтикаш на заден план негативните емоции, за да потърсиш съвет от рационално мислещия си мозък. Това, да си наясно със собствените си чувства, както и с тези на хората около себе си, се обозначава с психологическото понятие емоционална интелигентност.
За жалост, сърцето и умът ни често са в противоречие. Това е неправилно, тъй като те са просто две зъбати колелца, пригодени за съвместна работа. Предназначението им е да се сработват, а не да са в съревнование. Ролята на сърцето е да смекчава строгата рационалност на ума, който не е способен да чувства. Мозъкът е своеобразен пазител на сърцето. Когато се поддадем на дадена емоция, било то страх или пък гняв, той се намесва. Вярно, гласчето му глъхне някъде в далечината, но точно това е емоционалната интелигентност. Да потиснеш емоцията, да осъзнаеш нуждата от рационален съвет, когато се почувстваш объркан и не знаеш как да постъпиш. Факт е, че и умът, и сърцето трябва да се развиват, за да работят добре съвместно. Нужно е везната да бъде уравновесена. Интензивното учене единствено на теория и факти в училищната среда накланя същата тази везна в полза на ума и в ущърб на сърцето, което далеч не е по-незначително от двете. Както е казал Уинстън Чърчил: „Първото задължение на университета е да учи на мъдрост, а не на професия ; на характер, а не на техники.
Затова би било добре ролята на образованието да идва по-късно или успоредно с това на сърцето. В архитектурата например няма сграда без фундамент. Образованието на душата е именно тази основа, която е необходима, за да може да се гради каквото и да било по-нататък. Както пише в една статия, посветена именно на тази тема: „Първото и най-важно нещо във възпитанието на децата е да развият сърцето си. Едва на тази основа идва възпитанието на нормите и професионалните умения. В съвременното общество това е често пренебрегвано, набляга се на знанията, но не и на сърцето и морала на подрастващите.“ Нужно е децата още от най-ранна възраст да бъдат учени на милосърдие, толерантност и проява на любов към всички живи същества. Наясно сме, че малчуганите са най-чистите и невинни създания. Предизвикателството е да се съхрани тази непорочност, за да започне развитието на истински важните духовни качества. Това са уроци, които не можем да научим по-късно, такива, които не могат да бъдат предадени, ако душата ни вече е била омърсена.
От книгите човек може да добие невероятни умения, свързани със съчувствието, и да научи уроци, които образованието не ни предоставя. Те са извор на знания, но и на умения. Показват ни светове, в които най-вече доброто побеждава, а героите слушат едновременно и сърцето, и ума си. Обикновено персонажите са силни ментално и будят възхищение у читателя, както и обратно – малодушието предизвиква възнегодувание и дори неприязън от страна на четящия. По този начин ние прилагаме наученото от книгите, развиваме в себе си положителните качества на героите, в които сме се влюбили, подражаваме им, за да достигнем до един простичък извод. Ако ние бяхме главният герой в книгата на живота си, като добрия или лошия бихме искали да се проявим?
Истината е, че в края на живота ни хората няма да ни запомнят като човека с двете висши образования и обширните познания по география. Вярно, това ще бъде нашата сила, издигаща ни в социалната стълбица на света, но на следващия ден ние можем да бъдем забравени, ако не покажем, че сме повече от ходещи дипломи с оценки.

Добродетелите, които проявяваме, положителните чувства са цветовете на живота, изпълващи го със смисъл и прогонващи тъмнината. Днешният свят се е превърнал с приемник на парадиращите с материалните си възможности образовани бизнесмени, чиято ценностна система така и не е била изградена. Затова образованието на сърцето има такова значение. Благодарение на него ние не получаваме просто парче хартия с оценки. Получаваме предимството да сме хора.

***


четвъртък, 26 май 2016 г.

"Мъглороден" или "Как беше разбито сърцето ми"


"Мъглите властват нощем.


Денем светът принадлежи на лорд Владетеля...

КНИГА ПЪРВА

Някога един герой се възправил, за да спаси света. Млад мъж със загадъчен произход отправил храбро предизвикателство към мрака, който се спускал над тази страна.
Но се провалил.

Хиляда години по-късно светът е пустиня от пепел и мъгли, управлявана от безсмъртен император, наричан лорд Владетеля. Всеки опит за съпротива завършва печално.
Но надеждата оцеляла. Надежда за края на империята и дори за гибелта на самия лорд Владетел. И ето че в наши дни един брилянтен ум подготвя ново въстание - такова, което зависи изцяло от неговата хитрост и необичайни способности и от помощта на невероятна героиня, дете на улицата, която трябва да овладее изкуството на аломантията, могъщата сила на Мъглородните."



Отлагах това ревю дни наред, но самият факт, че не съм го написала, не спираше да ме човърка. Не можах дори да започна книгите, с които се сдобих от промоцията в Сиела заради него. /"Въглен в пепелта" и "Човек на име Уве"/ 
Затова най-сетне реших да седна и да го напиша, пък..каквото излезе. :D




"От небето се сипеше пепел."
oh.my.gawd.
Отварям си аз книгата, прочитам това изречение и изпадам в нещо като екстаз, защото звучи толкова супермегагига яко, че не е истина. Още с прочита му осъзнах, че книгата ще ми хареса.
Истината е, че тя не просто ми хареса. По-скоро успя да отнесе всичките ми очаквания за нея като буря и ги направи на тресчици. 
Брандън Сандърсън наистина е майстор в жанра, убедена съм в това. Така де, чела съм само две негови книги, но съвсем скоро ще променя това и съм сигурна, че ще потвърдя убеждението си.
Другото ми ревю на "Ритматистът" тук.
Сега към героите.
Келсайър автоматично се превърна в един от любимите ми персонажи e v e r. 
Той е преживял много неща през живота си, повечето от които не са хубави, но точно това е укрепило силата на характера му. Кел е герой, който ще се усмихва дори когато ситуацията е такава, че привидно няма изход на  хоризонта. Позитивен, смел,
жертвоготовен. Страхотен боец, загрижен за Вин както баща за дъщеря си (нищо, че ги шипвах по едно време), той е невероятно badass със саркастичните си забележки и чувството за хумор. Би направил всичко, за да предпази близките си хора и да защити това, за което се бори, а именно - падането на Последната империя.
Келсайър е всичко, което сте искали.

Вин е също много силен персонаж. За разлика от Келсайър тя е тийнейджърка, но също като него е въвлечена в този водовъртеж от интриги и опасни игри още от ранна възраст. Израснала в бандата на крадци, използваща своя Късмет, за да подпомага измамите на водача, Вин е невероятно подозрителна. Тя се съмнява във всичко и всички и неведнъж чува шепнещия глас на брат си, който я подстрекава да не се доверява на никого. 

"Когато си сам, никой не може да те предаде."

Това е затвърденото от брат ѝ убеждение, което изгражда защитни стени около нея, и не позволява на натрапниците да ги преминават. То я опазва жива и неопетнена през годините живот с тези безскрупулни мъже.
Келсайър разбива тези стени като Майли Сайръс в Wrecking Ball и е невероятно как успява да спечели доверието на Вин толкова бързо. Приобщава момичето към групичката си от приятели съмишленици и разтваря портите на един нов свят пред нея - свят, в който не си принуден да се съмняваш във всекиго, свят, в който обичаш близките и приятелите си и знаеш, че ти пазят гърба. Ето тук идва ролята на израстването на персонажа ѝ, на което така силно държа. Вин е силна, смела, много упорита в желанието си да е от полза и в голяма доза - своеволна. 
Харесва ми как бяха показани две от страните на характера ѝ - бойната Вин, която е способна да убие добре обучен Мъглороден с почти нищожната си подготовка и от друга страна - Вин, облечената в бална рокля дама, придобила нежност и дворцови маниери. Всъщност второто май е по-скоро част от Вин, която бе отключена едва сега - още един елемент към израстването ѝ като персонаж.

Сейзед е такова сладурче. Добре, това звучи отвратително, но той е герой, който бих искала да имам за най-добър приятел. Мъдър, интелигентен, уравновесен и погълнат от книгите си, Сейзед брани Вин при всякакви обстоятелства и показва скритата си сила неведнъж в стремежа си да я избави от опасността. Той е грижовен, мил и същевременно голяма батка, когато се стигне до битка. Love him. <3

"Вярата не е нещо, което да си позволим само в светли дни и спокойни времена. ... Господарке, всеки може да вярва в някой или нещо, което винаги успява. Но провалът..ето това е нещо, в което е трудно да вярваш...Може би защото е трудно да го приемем."

Харесвам Хам и неговата страст към "свестните интелигентни разговори. Той е философски настроен към света, готов да оспорва всичко и да търси по-дълбок смисъл в това, което го заобикаля, и което му се поднася като информация. Очаквам да видя повече от него в следващите части, както и от неговия приятел Бриз. 

За самия Бриз мога да кажа, че е жертвоготовен и верен приятел. Не по-малко посветен на каузата от останалите членове на групата.

Допадна ми Елънд Венчър с неговата безпардонност и плам. Той не е обикновен благородник, чиято глава се е завъртяла от богатствата и красотата на Къщата му. Не, той е начетен, бунтар, същевременно изискан и грижовен. Определено ми хареса как се развиха нещата с неговия персонаж, но искам още.

Марш е братът на Келсайър, който обаче е негова противоположност. Резервиран, студен, но интелигентен и лоялен.

СПОЙЛЕР! - Тук е моментът да спомена, че не очаквах той да се появи накрая...след смъртта си...като Инквизитор. Сериозно, Сандърсън, не пропускаш възможността да шокираш читателя. КРАЙ НА СПОЙЛЕР!

Вече съм коментирала стила на писане на Сандърсън, но отново ще кажа, че е страхотен. През цялото време имах чувството, че думите падат на правилните места една по една и всяко изречение звучеше толкова..на място и smooth, че се лееше като песен в главата ми. Начинът, по който описва кръвопролитията и изобщо сцените с убийства, са брутални и описани много..натуралистично. Тоест преобладават детайлите, някои от които предизвикаха отвратените изражения на лицето ми. За мое щастие, тези сцени не бяха чак толкова много, но сметнах за нужно да го споделя.
Героите са силни - ментално и физически. Няма да видите хленчещи мадами, чакащи принцът на бял кон да ги спаси, нито пък разглезени момчета/мъже.
Няма персонажи в застой. Всеки научава нови неща, променя характера и възгледите си. Ще вметна също така, че са много и все големи чудаци, но няма как да ги объркате - авторът се е постарал да им даде разнообразни имена, които между другото са много колоритни. 
Допадна ми представянето на частите от дневника на Лорд Владетеля преди всяка глава. По този начин успяваме да опознаем не само добрите герои, но и самия противник.
Сюжетът е интересен, заплетен, plot twist-овете накараха ченето ми да се удари в земята, защото като по чудо не бях подготвена за тях. 

СПОЙЛЕР! Някой предполагаше ли, че Лорд Владетелят е Рашек от дневника му? Наистина бях шокирана, когато накрая тази негова тайна излезе на повърхността... КРАЙ НА СПОЙЛЕР!

Въображението на Сандърсън е уникално. Магическата система е невероятно добре изградена - сложна, интригуваща и същевременно разбираема за читателя.
Светът е детайлно и реалистично описан въпреки самия шок от представянето му - пустиня, в която ежедневно се сипе пепел от небето, Слънцето е червено, а нощем светът се забулва в плащ от мъгли. 

"Живот под камшика на надзирателя. Живот под властта на садистичен бог. Живот под едно почервеняло слънце."

Корицата е великолепна. Кара ме да искам Мъглопелерината на Вин с цялото си сърце (Не, наистина, би било супер да си имам една такава и да ходя на училище с нея. Ще се чувствам powerful и може би няма да ме е страх толкова от часовете по математика. :) )

***
Като за финал ще кажа, че обичам книги, в които има от всичко по...много. Хумор, битки, интриги, лъжи, приятелство, любов - несподелена и споделена. Брандън Сандърсън се е постарал да даде на читателя си от всичко това в удовлетворяващи съотношения. А най-добрата новина е, че това бе само началото.
***
ГОЛЯМ ГОЛЯМ СПОЙЛЕР!
Хора..причината да ми бъде разбито сърцето на малки частички е смъртта на Келсайър..like, защо Брандън е такъв садииииииист?? Да, ревах си. Много ясно. Оставих книгата настрана и седя и се рева, защото ..ами, защото това е Келсайър бе, хора. Разбирам основанията на автора да го убие, защото си е изпълнил ролята в книгата и блаблабла, но това не притъпява болката. по никакъв начин. Съжалявам за хленча, но съм сигурна, че разбирате. ;( КРАЙ НА ГОЛЯМ ГОЛЯМ СПОЙЛЕР!

неделя, 15 май 2016 г.

empathy.


okeh, yea, аз съм...завръщам се след 13 дни отсъствие и то с "философски" пост.
Искам..искам да пиша за чувствителността. Ще започна с това, че аз самата съм невероятно чувствителен човек. Емоциите на хората около мен са и мои. А най-странното е, че този процес се случва сякаш без мое знание..просто бутончето за емпатия се натиска самичко и хич не му дреме, че на мен може да ми стане неприятно. Голям кеф!
Огромна "заслуга" за това имат книгите. Четейки, ние не само се научаваме да виждаме през мирогледа на друго човешко същество, но и сякаш попиваме емоциите му, разбираме него и терзанията му; викаме от щастие, когато авторът се смили над него и не му тегли ножа..палитрата от емоции е разнообразна и всеки читател проявява емпатия..просто е невъзможно да четеш 300 страници за някой герой и да не се привържеш дори малко към него..да, знам, че някои персонажи са изградени толкова зле, че е почти невъзможно да ти пука за тях, но все пак *тук мисълта ми свършва и отказва да продължи изречението, бийп*
И така де, да проявяваш емпатия не е негатив. Значи, да, определено може да нанесе много щети, ако психиката ни е лабилна и успоредно с това се опитваме да гледаме през очите на хора с повече проблеми от нас, НО! Ако сме достатъчни силни, ние можем да го понесем..но на каква цена? Колкото и да сме подготвени да посрещнем чуждите проблеми с разбиране и да не ги оставим да ни превърнат в руини..каква цена заплащаме? тормозим се, страдаме, изживяваме нещо, което не е наше, нещо, което Бог не ни е отредил като изпитание, това НЕ Е НАША БИТКА! Тогава, защо я водим? Защо се товарим излишно? И аз не знам. Все още
считам, че емпатията може би е някаква странна форма за на мазохизъм, но..
В крайна сметка, трябва да се гордеем, че не сме емоционални инвалиди.. съжалявам, ако засегнах по-логическата и рационално мислеща част от четящите този пост, но да не се лъжем - тези хора не могат да съчувстват *всичките ми учители по математика до момента c: * Пак се отплеснах, но както всичко в този свят, емпатията също си има положителни и отрицателни страни. It's weird, 'щото искам да бъда психолог, но същевременно се оставям да бъда потъпквана психически, за да се чувстват другите хора по-добре. Нещо като отдушник за емоции..чудя се само кога ще ударя предела, границата, която или ще ме опари като жица, по която тече ток, или ще ме отблъсне към другата крайност - безгранична апатия. Чакам с нетърпение момента, в който ще спре да ми пука.
Просто чувствителността е кофти понякога и аз призовавам всички твърде емоционални хорица out there да се опитат да изградят защитни стени около себе си или поне да прекъснат контактите си с хората, които изпиват емоционалната им енергия (т.нар енергийни вампири/нарцисисти) .. idk what else to say, so
ако имате да кажете нещо по темата, някой съвет или каквото и да било, давайте, по-шибано няма накъде и без това...да подклаждаме огъня допълнително :]





неделя, 1 май 2016 г.

April Wrap Up and May TBR

Христос Воскресе!
Как сте? Празнично настроение, тинтири-минтири?
Аз съм супер! Е, като изключим факта, че всичките ми яйца бяха преборени..
Този месец прочетох 6 книги и месецът е супер продуктивен не заради количеството, а заради качеството. 
Let's begin!

mine
1. "Чарли и шоколадовата фабрика" /Роалд Дал/ 
Обичам разнообразието в жанровете и една детска книжка, която отдавна искам да прочета, не би навредила. Напротив! Допадна ми много. :)

2. "Цялата истина в мен" /Джули Бери/ 
Не написах ревю на книгата..един Бог знае защо. Може би трябваше, тъй като ми хареса. Имах някои забележки като например ужасно бавното действие в началото, но самата история е необичайна (както и героите), а странните неща са ми по вкуса. 

3. "The Curious Incident of the Dog in the Night-Time" /Mark Haddon/ 
Класика. И като такава, искрено би ми било неудобно да тръгна да разпъвам локуми по нея..Твърде много е писано, за да измъкна нещо ново от ръкава си, така че.. Но! Поредното попадение! От доста време се каня да я прочета и ужасно много се радвам, че успях, макар не и на български. Излишно е да казвам, че съм я обикнала, обикнах и Кристофър и цялата история..имаше нещо невероятно чаровно в стила на писане и във факта, че без употребата на метафори, авторът успя да ме оплете в мрежите си. На това му викам талант!

4. "Лейди Полунощ" /Касандра Клеър/
Единствената книга, на която написах ревю всъщност..но наистина имах какво да кажа по нея. Прочетете тук, ако искате. 

5. "Азбучни убийства" /Агата Кристи/
Агата Кристи challenge-a ми продължава. 
Поредният мини-шедьовър..смешно ми става като се сетя, че уж предвиждах кой ще е убиецът. Ха-ха, почти познах! :D Безспорно кралицата на криминалните романи и една от любимите ми авторки. <3

6. "Предимствата да бъдеш аутсайдер" /Стивън Чбоски/
Е, така де, една от многото книги, на които се "каня". Заканата е изпълнена. Всичко в нея ми хареса - от героите до стила на писане и самите поуки от книгата. Смея да твърдя, че тя ми се яви като спасителен пояс предвид това колко съм объркана напоследък. Благодарна съм.

Е, това прочетох през месец април..през май - повече! Ако не е повече, разрешавам ви да ме погнете с вили и факли..

Какво ще чета сега обаче?

"Жената на тигъра" на Теа Обрехт, 
"Скълдъгъри Плезънт: Да играеш с огъня" /Дерек Ланди/ , тъй като препрочитам поредицата. :3
"Град на стълби" - Робърт Джаксън Бенет - ме гледа ужасно отчаяно от рафта, тъй като я отлагам от рождения ми ден..уф, не ме грабва! И трудно се чете. Но ще опитам, обещавам..
"Мъглороден: Последната империя" на Брандън Сандърсън, за която съм най-най-най-най-развълнувана. <333333 
Ще гледам да завърша "Философия на страха" - Ларш Свенсен -, но и да не успея - няма да е фатално.
И задължително ще докопам някоя класика. Открих любовта си към класиките съвсем наскоро и сега просто искам да вмъквам по една такава всеки месец..Вероятно ще е "Спасителят в ръжта" на Джеръм Дейвид Селинджър, но знае ли се..не мога да предвидя какво ще ми хрумне. :D 

Това е от днешния пост.
Надявам се да сте си прекарали добре днес, а и през ваканцията..До следващия пост!