неделя, 11 декември 2016 г.

❝ С писане на книги ли ще си вадиш хляба? ❞

Здравей, читателю.
Днес съм тук, за да отправя послание към всички хора, които някога са ми задавали Въпроса-Който-Не-Бива-Да-Се-Задава: 

❝ С писане на книги ли ще си изкарваш хляба? ❞

Да, може би нямаше да има нищо нередно в него, ако не беше предизвикателният тон в стил ти-сериозно-ли-си-вярваш и съпътстващата го крива усмивка.
Вижте, мили хора, наясно съм, че писателската професия не е най-доходоносната на света. (Е, освен ако не си Дж. К. Роулинг или Стивън Кинг и не покориш света още с излизането на дебютния си роман). Знам, че ще трябва да работя и нещо допълнително, но не се тревожете. Имам си достатъчно други опции.
Съзнавам и това, че да си писател, е нелека задача. Повечето хора вземат предвид 16-годишната ми възраст и си правят изводи, че за мен писането е по-скоро увлечение, някакво хоби, което ще отмине с времето, като че ли е варицела. 
Изненада! Не е така. 

Пиша от 7-годишна възраст. Все още си пазя тетрадките със стихчетата и приказките, написани с потресаващо нечетлив почерк. Помня първите си плахи опити и постепенно обземащия ме кураж да пиша все повече и повече...Всяка домашна за написване на съчинение или разказ беше страхотна възможност да използвам въображението си и да чета пред класа сътвореното от мен с най-голямо удоволствие. Помня, че чувството беше невероятно.
Година по-късно опитах да публикувам свое стихче в някакъв вестник, но то не беше одобрено. Нищо.
В пети клас се присъединих към литературен клуб, където всички бяха с по 3-4 години по-големи и съответно - по-опитни - от мен. Не след дълго реших да се махна, понеже явно не бях достатъчно добра, за да членувам в него. Сега, четейки старите си творби, се смея на глас и съм благодарна. В крайна сметка, именно те събудиха желанието ми да пиша и поставиха основата за развитието ми в тази насока. 
Година по-късно спрях да пиша. Нямам представа дали беше понеже бях огорчена, задето не ме "одобриха" в клуба, или заради нещо друго...кой знае какво е минавало през ума на 11-годишното ми Аз?
Две години застой. Въпреки това не считам това време за изгубено. Беше по-скоро почивката, от която се нуждаех. Знаете: презареждане на батериите, засилване преди скок.
И ето ме в гимназията, където попаднах на страхотна учителка по български, нов литературен кръжок с ръководител - поетът Таньо Клисуров. Атмосферата в клуба веднага ми допадна. За това допринесоха страхотните хора, с които се запознах, както и самият господин, от когото научих доста полезни неща не само за писането, а и за живота. Почувствах се на място и желанието ми да пиша се завърна с нови сили.
Покрай четенето на свои произведения - главно проза - у мен се зароди идея. Така де..."съживи се". Самото хрумване води началото си от съчинение "Как прекарах пролетната си ваканция", написано в четвърти клас. Но както и да е. 
Който е чел този пост, знае за съдбата на въпросната книга, и въпреки че първият ми опит вероятно никога няма да излезе на бял свят (да не казвам голяма дума), аз съм доволна. Завърших я ден преди старта на лятната ваканция, каквато беше и целта ми. 
Септември месец. Ненадейно ми хрумна идея за нова книга. Изчетох сума ти статии и съвети. Съставих си outline и през октомври писането започна. Завърших новелата преди двайсетина дни, достигайки до нужния ми брой думи - 40 000 +. 
А сега? Сега само си почивам и събирам сили за предстоящото редактиране, с което се захващам през януари. Пожелайте ми късмет!

Изводът е, че независимо от застоите и съмненията, нуждата да изразявам себе си писмено се връща при мен като бумеранг... и знаете ли какво? Тя никога не си е отивала. Дори да не пиша, мислите за думи, клавиатура и истории жужат в главата ми постоянно. 
Наскоро един съученик ме попита следното: "Защо ми е да се мъча да ставам добър в рисуването, когато има стотици по-добри от мен?" 
В свят, обитаван от 7 милиарда души, е повече от ясно, че винаги ще има хора, които са по-добри от нас в някаква сфера. Винаги ще има по-оригинални, по-опитни, по-интригуващи, по-...по-...по-... 
Но човекът на изкуството не се старае да бъде "по-". 
Това не е състезание, не е надпревара. Посветените на изкуството, откровено казано, са сбирщина лунатици с нестандартен мироглед, немалко гласове в главата и собствен свят, в който биха живели постоянно, ако можеха. И те го правят, де, творейки
Вярвам, че всеки човек се ражда с набор от уникални частици вътре в себе си, които са практически неизчерпаеми. От тях той трябва да дава, да дава и дава...до самия край на живота си. Абсолютно никой не може да замени или имитира тези частички, колкото и да се опитва. 
Ето затова пиша - за да предам на света своите уникални частици, с които Господ ме е дарил.
So, материалната страна на нещата, колкото и важна да е, остава на заден план за човека, открил своето призвание.
Ако все още не сте разбрали посланието ми или си мислите, че бръщолевя глупости...то спирам дотук и ви пожелавам да намерите онова нещо, което изпълва съществуването ви със смисъл. Едва тогава ще разберете за какво говоря.

Искрено ваша,
Вероника

Няма коментари:

Публикуване на коментар