понеделник, 3 октомври 2016 г.

Кладенецът на възнесението (Мъглороден #2)

Те правят невъзможното, като свалят едно богоподобно същество, чиято жестока власт е продължила хиляда години. Вин - момиче от улицата, превърнало се в най-могъщия Мъглороден, и Елънд Венчър - млад идеалистичен благородник, който я обича, трябва да построят върху пепелищата на империята едно ново, здраво общество.
Но едва са започнали, когато ги нападат цели три армии. Лутадел е обсаден и когато всичко изглежда изгубено, една древна легенда им вдъхва надежда. Никой обаче не знае къде се намира Кладенецът на Възнесението и каква е силата, която съдържа.
Може би ще се окаже, че премахването на лорд Владетеля е било най-лесната част. Голямото предизвикателство ще е да оцелеят след неговото падане.


= Издателство: Бард
  = Страници: 752

Срещата ни с порасналата Вин е драматична – започва с битка. Още от самото начало разбираме в колко по-опитен и решителен аломант се е превърнала. Ролята ѝ на личен телохранител на Елънд е необичайна и отново доказва, че въпреки промяната си, Вин си остава крайно предпазлива и готова на всичко, за да опази близките си хора невредими.
Втората книга е бойното поле на Вин. Тук ученичката на Оцелелия не се колебае да използва впечатляващи бойни тактики и да взима опасни решения, с които самият Келсайър би се гордял.
Авторът ни разкрива и друга страна на героинята. А именно - онази объркана млада жена, на която ѝ предстои да направи важен избор. На читателя му е нужно да се убеди, че въпреки всичко случващо се с нея, тя си остава 17-годишно момиче, което тепърва изпитва любовта. 
Представена ни е и Валет Реноа - частта от Вин, която обича да носи рокли и да се чувства женствена. Брандън Сандърсън умело завърта камерата под всеки възможен ъгъл, разголвайки душата на героинята си. Научаваме кои са най-съкровените ѝ желания, както и колебанията, които едва не я подтикват към решение, съдбовно за по-нататъшния развой на събитията.
Искрено се възхищавам на автора, който успява да разглоби персонажите си до съставните им части и да ги сглоби отново, без да забави развитието на сюжета. Брилянтно. 

Разбира се, срещаме се и с познатия ни Елънд Венчър, вече крал на Лутадел.
Във втората книга той също се променя и усвоява нови уроци, относно управлението на цяла империя, придобиването на лидерски качества и...Вин.
Идеалите, които е градил години подред, се сблъскват с реалността, и се разпадат като кула от карти. Оказва се, че прочетеното в книгите, е на практика безполезно. Невероятно бе да проследя как героят, който не умееше дори да привлече нечие внимание с думите си, се превърна в авторитет, без да изневерява на моралните си принципи и вроденото добродушие. 
Възникват проблеми във връзката му с Вин, които са решаващи не само за тяхното бъдеще, но и за съдбата на целия Лутадел. На Елънд му се налага да се изправи срещу по-тъмната и смъртоносна страна на своята любима, а промените в характера му се превръщат в препятствия за нея.
"Кладенецът на възнесението" подлага на изпитание главните герои и използва грешките им, за да изгради личности, които лесно би могъл да наречеш реални хора. 

Зейн е героят, за когото още от самото начало знаех, че вещае неприятности. Причината да го сложа на трета позиция е, че изигра ключова роля в най-важното решение на Вин. [поне според мен е такова] 
Доста любопитни неща, относно същността му, останаха забулени в мъгла, въпреки че всеки, започнал третата книга, ще се досети за някои от тях.
[наполовина Мъглороден, наполовина Инквизитор? Гласът е на Дълбината? Като в главата на Марш?] 

Сейзед ми е любим герой още от първата част. Той е мъдър, добродушен и за разлика от покорните си братя, терисци, притежава изумителна смелост, която доказва за пореден път в битката с колосите. 
Съчувствам му поради случилото се с Тиндуил и разкритията, отнасящи се до религиите, на които е отдал живота си, но това отново е необходима промяна. Сейзед е единственият персонаж, който не се гневеше и запазваше доброто си отношение дори към тези, чиято неприязън към него си беше осезаема. Пример за това е религията на художниците, която разкри на Клъбс.
Терисецът е герой, който умее да прозира през маските на хората и да вижда душите им в най-чистата им форма. Жалко, че за най-добрите герои винаги са отредени най-злощастните съдби.

Още от първата книга симпатизирам на Хам, макар в тази част той да не е същият. [както повечето познати ни герои] . Времената са тежки, така че е нормално на него да не му е до безгрижни философски разсъждения. Ситуацията му налага да е по-сериозен, по-фокусиран върху държавните дела, понеже като помощник на краля, ролята му е отговорна. 
Някои неща, като например споровете с Бриз, си остават и това ме радва. Напомнят ми за самото начало, в групата на Кел, което сега ми се струва като някаква далечна епоха. 
[Радвам се, че през голямата част от книгата той биваше споменат и се създаваше усещането, че духът му е все още с нас и броди из страниците на книгата. В крайна сметка той е Оцелелия. Никога не ни е напускал.]

Промени, промени, промени! През това преминават всички, включително и безгрижният Бриз. Какво се случва с него? Става по-отговорен, по-всеотдаен. Ако в първата книга оказваше помощ на групата само заради обещаното от Кел възнаграждение...то в тази се бори рамо до рамо с хората, които сега счита за свои приятели, и то без да получава нищо в замяна. Това, ако не е морална трансформация, не знам какво е!

Дух е момчето, което има ниско мнение за себе си, чувства се незабележимо [като дух] и никому ненужно [особено в началото]. С развитието на събитията доказва пред себе си, че "дори той" може да допринесе за общото дело, но според мен това не е достатъчно. Надявам се в третата част Сандърсън да поработи още върху персонажа му, изправяйки го пред повече изпитания, и дори да смени прякора му, отразяващ неправилно същността на момчето.

Позволете ми още веднъж да отбележа колко завладяващ е стилът на писане. Авторът не набляга твърде много на описанията, но когато отдаде повече внимание на обстановката, го прави, без да отегчава читателя. Думите му са въздействащи, изреченията - стегнати и точни. Истинско удоволствие е да ги четеш.
Сюжетът...какво да ви кажа за него? Сложен. Непредвидим. Динамичен. С две дума - епично фентъзиАко трябва да го сравня с нещо, то ще е с игра на шах. Всеки ход се оказа решаващ.
Това е не просто книга, а послание, съставено от множество такива. Например основното действие, напомнящо ни, че "невъзможно" е просто мнение, и че с общи усилия и находчивост човек може да разреши и най-сложния проблем. Не без жертви, разбира се.  

Смятах, че първата част ме е шокирала и е размътила чувствата ми до краен предел. Оказа се, че това е било само началото.
"Кладенецът на възнесението" носи повече изненади, отколкото можете да понесете, повече интриги и конфликти, отколкото можете да си представите и повече гордост, отколкото някога сте изпитвали към книжни герои. Завладяваща, разтърсваща, интензивна... рядък пример за втора част, по-добра от първата по редица показатели.




Няма коментари:

Публикуване на коментар