петък, 11 декември 2015 г.

"Проницателят" на Анди Андрюс - Ревю

Има много книги, които оставят дълбоко впечатление у читателя и той не е способен да ги забрави дълго време след прочита им. А понякога подхождаме към тези книги с недоверие и скептицизъм. Ако трябва да съм честна, аз постъпих по същия начин с "Проницателят" на Анди Андрюс. 


Попринцип чета каквото ми попадне, стига да ми хареса. И точно затова бях крайно разочарована, когато след дълбоко ровичкане из библиотечните рафтове, не можах да си намеря книга, която да ме грабне. 
Посъветвах се с библиотекарката и тя ми препоръча тази книга. Признавам си, че в този момент я съдих по корицата - а истината е, че не бях особено впечатлена. Прочетох резюмето и ми стана ясно, че в тези 168 страници ще чета по-скоро за мъдрости и дълбокомислени разсъждения, отколкото за приключения. И я взех. 


23-годишният Анди е нещастен. Общо казано, той е скитник. След загубата на родителите си Анди взема някои погрешни решения, които го довеждат до настоящето му положение - самотен, без дом и кола, живеещ на брега на Мексиканския залив. Ридаещ. 
Животът му се състои в това да чисти риба и да продава стръв, като понякога се крие в чужди гаражи или пък.. краде. 
Всичко това е един безкраен кръговрат, докато момчето не среща Джоунс. Старец с побелели коси и износени джинси. О, и най-сините очи, които Анди някога е виждал.

Джоунс знае неща, които не би трябвало да знае. Той е наясно с името му, кутиите с кока-кола, скрити зад гърба му и много други подробности. А сам настоява да го наричат просто "Джоунс". Без "господин". Веднага харесах стареца. От него струеше добродушие и дълбок стремеж да помогне на отчаяния Анди. Двамата водиха разговор за живота, за "новата гледна точка", както Джоунс обича да казва. 
"Всеки иска да е на върха на планината, но както добре знаеш, там има само камъни и е много студено. На върха на планината нищо не расте. Да, гледката е страхотна, но за какво ти е тази гледка? Тя само открива пътя по-нататък, показва ни следващата цел. Но за да достигнем тази цел, трябва да слезем от планината, да прекосим долината и да започнем да се изкачваме по следващата височина... "


Започнах книгата в началото на декември и я оставих същия ден. Едва днес се сетих да я продължа и мога да кажа, че за толкова тънка книжка тя ме научи на много неща. Показателно за това, че качеството е по-важно от количеството.  


Самият стил на писане на Анди Андрюс е много лек. Въпреки изобилието от разсъждения и мъдростта, сякаш пропита в страниците на книгата, авторът не се опитва да поставя прегради между себе си и читателя. Не се стреми към помпозност или завоалирани изрази. Представя Джоунс като простодушен човек, съвсем обикновен (на пръв поглед), който таи в себе си дълбок житейски опит и не се бои да го сподели с хората, които среща по пътя си.


Книгата болезнено много ми напомни на "Аз съм пратеникът" на Маркъс Зюсак по това, че и в двете произведения се разгръщат общочовешки проблеми като бедността, старостта, изгубените надежди.. и в двата случая има по един такъв "пратеник" и "проницател", който да помага на хората да преминат по-лесно през трудностите в живота. Естествено единият герой е по-възрастен от света, а другият е изключително млад, но това няма значение.

Почти всяка глава започва с кратко представяне на нов герой и на безрадостния му живот. Единият е пред фалит, другият не успява да постигне целите в живота си, колкото и да се стреми да ги достигне, трети се чувства ненужен, защото е твърде стар и т.н. И след това представяне се появява Джоунс. Буквално идва от.. нищото. В единия миг го няма, в следващия стои до рамото на съответния герой.

От тази книга научих, че хората могат да обичат и да изразяват обичта си по различни начини. Те са представени като произношения, които понякога се различават. И за да просъществува една връзка по-дълго, трябва да се научим да говорим и на тяхното произношение.
Куфарът, който Джоунс винаги носи със себе си;
Съдържанието му е мистерия.. до края на книгата.
Джоунс назовава няколко такива типа хора. Едните са "котки", които изразяват обичта си по физически начин - те обичат да бъдат прегръщани, докосвани и се радват на ласките. Затова и очакват човекът срещу тях да показва обичта си по същия начин. Само тогава ще го разберат.
Друг тип са "канарчетата", които изискват от обичания човек да прекарва време с тях така, както и канарчето иска някой да е при него и да слуша песента му.

Научих и други неща, но ако ви ги издам, ще обезмисля голяма част от четенето на тази книга.
Тя е късче мъдрост и си заслужава да бъде прочетена лично, а не преразказана от някой друг.

Хуморът в книгата не е в твърде голямо количество, но е достатъчен, за да поддържа приятната атмосфера. 

За финал ще обобщя, че тази книга е за читатели, склонни да експериментират с жанровете на четивата си. Тя подтиква към размисъл и показва някои привидно неразрешими проблеми под нов ъгъл. Този път с решение, което през цялото време си е плавало на повърхността. Вярвам, че книжката няма да се хареса на всички ви и това е напълно нормално. Но ако искате да прочетете нещо по-различно и да обогатите знанията си за живота - това е книгата за вас.




П.С Причината, поради която първото ми ревю не е на "Смъртта на светлината", е, че тя излиза чак в средата на другата седмица, а много ми се искаше да постна нещо и да. Дори не знам защо се чувствам виновна.. :D
Съжалявам, Скълдъгъри.
Искрено твоя - Вероника Предателката

Няма коментари:

Публикуване на коментар