събота, 13 май 2017 г.

Какво пиша в последно време?

Здравейте, хора!
Скоро осъзнах, че не съм поствала нищо, свързано с писане и новелата, която завърших миналата година, та...днешната публикация е посветено именно на тези неща. :)

Ще започна с конкурса за писане на есе "1000 стипендии", в който участвам за трета година подред. За първи път ми беше толкова трудно да си избера тема, но накрая все пак се спрях на "Отворих книгата на страница 84 и...". Нестандартна е и определено предоставя доста възможности - стига да знаеш как да се възползваш от тях.
Brainstorm-вах поне две седмици, скчайки от идея на идея с мисълта, че всяка следваща е по-добра от предходната - което си е вярно. Това беше първият ми опит да пиша т.нар. "художествено есе" , за което дори учителката ми по български не бе чувала. Shout out to Александър, който ми помогна да си изясня значението му и дори критикува крайния резултат. You're awesome, man! :)
След усилено писане по цял ден и трескави промени в последния момент, пуснах есето си в деня на крайния срок - 18-ти април 2017-та - и съм доста доволна от начина, по който се получи, както и от факта, че поех риска да изследвам непозната за мен територия. :)

Сега да си дойдем на думата.
През януари прочетох първата чернова на новелата си, но като начинаещият писател, който съм, пропуснах да си водя записки и накрая просто нямах идея откъде да започна с редактирането. Доколкото се бях информирала, втората чернова е нещо като..."get your shit together" - фаза, през която оправяш структура, махаш излишни герои, задълбочаваш развитието на важните персонажи и правиш промени в сюжета - включително откриване и коригиране на дупки в него. Та, ако не друго, поне бях усетила колко плоски и нереалистични са героите ми, та си намерих Е-книга в нета, посветена на Character Development и се захванах за работа.
Две седмици отговарях на дъъълъг въпросник, относно главния си герой, с цел да го опозная така, както и майка му не го познава. Кой да знае, че тези неща се правят преди да започнеш да пишеш! Well, obviously, not me!
Та, така де, едва преди седмица препрочетох новелата и този път си записвах всичко, което просто не става. На този етап най-големият ми проблем с историята е, че се поглъща твърде лесно и действието се развива с главоломна скорост - like, slow the fuck down, girl!
Хубавото е, че идеята все още ме привлича, главният ми герой е супер, но все още не знам какво да правя с героинята. Самата цел беше да е дразнеща (поне в началото), но както знаете, има дразнещи герои, които обичаш въпреки чудатите им характери (или заради тях), но има и други, които са просто паразити и...дразнят! Нищо друго! Не са божествени и невероятни в своята дразнещост! Тя е от тях. Ъгх.
Вчера започнах да пренаписвам първата глава и, както изглежда, няма да има нищо общо с предишния вариант. Целта ми е да завърша втората чернова до края на юни. Пожелайте ми късмет, хора! Ще ви държа в течение и другият път може да снимам и таблото си с новия outline в прогрес. ;)
Писах и някои кратки истории, но все още не съм ги редактирала. Винаги ми отнема толкова много време, че не мога да се наканя да седна и просто да отделя 2-3 часа на това. ;/ Ще го направя все пак, но в момента не е толкова важно.

Оф, чуек!
Та, това е от мен за днес!
Надявам се постът да ви е харесал и...приятен уикенд! 😁

15.05.17 
UPDATE: плановете се променят, историята се променя, нека забравим за крайния срок, който си поставих, защото е буквално невъзможно. :D 

петък, 5 май 2017 г.

we were the kids who...

We were the kids who would dance in the dark in magic circles,
while waiting for the moon to enlighten us about the great truths in life,
we were those who would stare at each other as we’re in love,
but if anyone asked us, we would've absolutely and utterly denied it.
We would share small innocent kisses and even lay down next to each other,
In a bed of roses and moonlight, as mosquitos fly above us,
And the stars share their secrets, bringing us close to each other
As if it is a great sin to love the person who makes you burst into laughter.
The person who frees you and makes you feel fearless, as if you’re ready to
defeat dragons with a wooden sword and rise above your demons.
We were the kids who would make dream-calendars, just because we
secretly didn’t want to be separated even in our sleep,
Making promises to meet in the grayish dreamland streets,
which we’d  never keep.
We were in love and we knew it.
But if anyone asks us, we would absolutely and utterly deny it.



събота, 15 април 2017 г.

музикално #3

ABSOLUTE FAVES 
MARCH-APRIL 2017

абсолютна любов за тази песен и уникалния глас на изпълнителя 😍


😊👐🏼

you got me, you got me good!




(https://www.youtube.com/watch?v=9_psQnb6dd0 оттук започна всичко 😍😍🔥)


една доста нестандартна песен (наскоро открих групата и имат някои добри попадения)


обичам тази песен, so much energy, so much sexiness 😁


тази я "открих" днес, след като изгледах новия клип на SKAM...супер свежа, носи ми приятно настроение ии май я слушах около 500 пъти 😊💙


стара нова обсесия 😁🔥


aaand the end (for now)

Светъл празник на всички! 🙏🏼🙏🏼😊

вторник, 11 април 2017 г.

"Пасажер" от Александра Бракен

"В една съдбовна нощ виртуозната цигуларка Ета Спенсър губи всичко, което познава и обича. Попаднала в непознат свят, благодарение на странник с опасни намерения, младото момиче е сигурно в едно-единствено нещо – озовала се е не просто на километри, но и на години далеч от къщи. И е наследила нещо, за което не е подозирала, че съществува. Досега."

Предупреждавам всеки, който е тръгнал да чете това ревю - няма да си поплювам, няма да се свеня. Дори няма да го редактирам особено. Като за човек с Меркурий във везни, сама се учудвам на овенското звучене. 
И така.
Книгата не ми хареса. 
Сега ще обясня и защо, разбира се, като забележете, че "недостатъците", които ще изтъкна, са такива за мен. За вас може и да не съществуват.
Започвам с това, че...цялата новела не е нищо особено. Окей, пътуване във времето - яко! Да, ама...не мога да разбера защо почти всички автори на YA новели зарязват сюжета си, за да развият любовната история? Схванахме, "на нашата възраст се появяват първите увлечения", време е да ви опишем в 10 страници как Николас и Ета си смучеха лицата, дишаха тежко и...Опа! Докосваха се съвсем "случайно"! На кого ги пробутват тия?
Не искам да обиждам почитателите на този тип съдържание в книгите, но в момента говоря за себе си. А на мен...откровено казано не ми харесва. Та, така де, идеята за пътуване във времето сама по себе си не е оригинална, но комбинирана с останалите компоненти, доби голям потенциал да се превърне в нещо страхотно, ако авторката си изиграеше добре картите.
През първите 200 страници супер много се кефех на Ета, която ми се видя добър пример за силна героиня с типичните смелост и блабла, но също така участваше в доста оригинални сцени, особено там, където защити Николас пред онзи батал, който тръгна да го обижда за цвета на кожата му - там просто много ме зарадва и нямаше как да не ѝ се възхитя. Николас също - да, до известна степен ми напомни на друга такава новелка - "Веровешица" по мечтата му да си има кораб и бам! Идва Сафия, любовта на живота му, която той отблъсква, и с която се държи студено - абсолютно същият сценарий и тук. Та, така де, Николас ми хареса като персонаж, хареса ми и начинът, по който се развиваше връзката им в началото - без да се бърза и без да се съсредоточава фокусът единствено върху нея. 
Почитателка съм на стила на писане на Бракен в началото - метафоричен, оригинален, приятен изказ, с леката забележка, че тук-таме се срещат наречия, чрез които описва действието. Като педантичната дева, която съм, и като човек, който се опитва да избягва наречия в собственото си творчество, ще спомена, че оттам нататък всичко започва да щъка от наречия. Някои изречения направо звучат комично. Пример: "Ета въздъхна разтреперано". Yeah right. Ще платя 5 лева за демонстрация на тоя номер.
Това настрана. Да видим какво се случва с любовната връзка. Ooh!
Това, което в началото е имало потенциалът да бъде нещо красиво и ново...сега е шит! Сега е тотален. шит! Има един етап, през който почти нищо не се случва, и авторката, разбира се, решава, че това е най-подходящото време да остави тия двамката да се опипват, но да се преструват, че няма нищо между тях, а накрая да се нахвърлят един върху друг и след това отново да се отдръпнат. Звучи ли ви познато? Мда, на мен също.
Може би аз съм сбъркана. Може би някой в момента казва "Е, какво лошо има в това? Все пак четеш тийн книга, какво очакваш?". Ами, какво да ви кажа, хора, продължавам да очаквам нещо НОВО! Защото пазарът прелива от нови заглавия, но от нищо НОВО! Напипахте ли иронията? И е супер тъпо, понеже "Пасажер" е книга, която получи огромен feedback в Америка и хората така доста я харесаха...абе, вдигна летвата високо. А се оказа една от многото риби в морето. Редки са случаите на нещо наистина оригинално. 
Меко казано не ми пукаше за почти никого от героите - освен за Алис и за Николас. 
Диалозите не ми допаднаха - сухи и безинтересни. Нямаше достатъчно хумор за моя вкус, а битките, когато въобще имаше такива, също не ме накараха да тръпна от напрежение. Както, междувпрочем, всеки от plot twist-овете, които просто минаха пред погледа ми като товарни влакове, и не се спрях по-задълбочено на никой от тях. 
Горката книжка. Чашата ми с търпение към този жанр, като цяло, преля и тя се оказа на грешното място (в ръцете ми) в грешното време. 
Затова не казвам на никого да не я чете или пък да я чете - всеки сам да си прецени. Ако не сте се пренаситили с такъв тип сюжети, чете ви се история за пътуване във времето или чисто и просто обичате сладостта на романсите в YA новелите...дайте ѝ шанс.

И така. 

Искрени благодарности за всички предоставени възможности от издателство Егмонт, както и за коректността и доброто отношение! Беше удоволствие. :) 

петък, 7 април 2017 г.

sometimes you just gotta let go :)

Ние, хората, имаме една супер "специална" способност да оставаме във връзки и да поддържаме взаимоотношения, които отдавна не ни носят нищо. Не изваждат най-доброто от нас. Повече ни нараняват, отколкото ни ощастливяват. Това, разбира се, само поставя началото на изпит, чиято единствена цел е да ни научи на нещо. 
Да пуснем тези хора да си отидат от живота ни.
Толкова простичко, yet толкова трудно за изпълнение. За някои "да пуснеш" е еквивалентно на "да се откажеш от играта, проявявайки слабост", но така ли е наистина? 
Защото да пуснеш човек, когото все още обичаш (или към когото си привързан), да си отиде, е сила. Това е проява на любов към себе си и затвърждаване на собственото ни право да сме щастливи. Ако този човек ни е счупил или продължава да ни нанася щети с всяка дума, която изрича, или с нещата, които прави, то...няма смисъл. Няма развитие, няма промяна. А хората се нуждаят от това да се променят с всеки изминал ден, да откриват нови и нови скрити съкровища в самите себе си. Предизвикателството в случая е повече от ясно - да пуснеш човек, който не те обича, и по този начин да заобичаш себе си. Да осъзнаеш, че си достатъчен.
И тук искам да вметна, че понякога е трудно да различиш кога един човек те обича по "здравословния", чист начин и кога е обикновена проява на егоизъм. Когато обичаш някого истински, се радваш на щастието му, независимо от това, че ти не си причината за него. Останалото е някаква тъпотия от рода на "това си е моята играчка, разкарай се" и човек не съзнава, че това не е игра и този срещу него не е никаква играчка, а личност, която има правото да се развива и да открива нови хоризонти пред себе си. 
Естествено, няма нищо лошо в това да правиш компромиси и да дадеш някой и друг шанс. Но забележиш ли, че действията и думите на човека срещу теб се разминават, пусни. Той не те уважава, но ти избираш - можеш да уважиш себе си и да го оставиш. А можеш и да буксуваш на едно място във връзка, която те изцежда по всички възможни параграфи. 
Какво ще стане, ако не пуснеш?
Не Апокалипсис. Не земетресение. По-лошо - Вселената ще се намеси за кой ли път, като с всеки следващ ход от нейна страна, ще ти става все по-трудно да останеш във въпросната връзка. Човекът срещу теб ще те наранява все по-дълбоко, ще те предизвиква..."Хайде, де. Откажи се. Откажи се от мен, ако ти стиска." И именно това е посланието на Вселената да действаш, да не чакаш, защото да, възможно е да продължиш да си стоиш на същото удобно местенце - трон, покрит с тръновете на фалшивата "любов", но по този начин блокираш възможностите си за развитие, за срещи с нови хора и нови изживавания, които носят в себе си частици от теб. Частици, до които все още не си достигнал. 
Но така или иначе този урок ще си го научиш. Твоят избор се състои в това да прецениш дали искаш да е по лесния, или по трудния начин. За Вселената е без значение. Понятията "добро" и "зло" съществуват в нашия свят, защото ние сме си ги създали, водени от субективизъм и неосъзнатост. На едно по висше ниво обаче има само научени и ненаучени уроци, които ще бъдат предадени.
Ироничното е, че оставайки в токсична връзка, и двете страни се нараняват взаимно. Например, вашият партньор може да е до такава степен привързан към вас, че да не ви оставя възможност да дишате, докато свободата и личното пространство може да са ключови за щастието ви. Сега някой ще каже: "Защо въобще би се вързал за такъв човек, ако те задушава?". Нали, донякъде е нелогично, но истината е, че в началото на всяка връзка човек идеализира този срещу себе си и е склонен да пренебрегне недостатъците му. Да не забравяме, че и двамата проявяват негативните си черти сравнително рядко и сякаш влиянието им не е толкова осезаемо. Тогава, човек се чувства щастлив, обича и израства благодарение на дребните спречквания, които тези различия може да пораждат. Когато тези конфликти се задълбочат обаче и изглежда, че въпреки усилията ви, везната няма никакво намерение да се балансира...Тогава, е време да помислим. И не само да помислим, а да действаме. Да говорим. Ако по някаква причина това не е възможно - да предприемем някоя по-сериозна стъпка. Като например тази, на която е посветен целият пост. 

Отклоних се. Главната ми мисъл беше, че се наранявате един друг, понеже:
  1. вие сте наранени;
  2. оставяте другия човек да се привърже към вас още по-силно, което единствено ще засили интензитета на болката впоследствие;
  3. в конкретната ситуация с обсебващия ви партньор/приятел най-големият минус е, че такъв тип човек има проблем със себе си. Или по-точно - със самочувствието и самооценката си. Единственият начин той да разбере, че може да живее/диша без вас и да заобича повече себе си, е да го пуснете първи да намери себе си. Да го удари тази шокова вълна на болка, която е може би най-отрезвяващото средство. И след като отмине (дори да е след месеци), ще види, че е оцелял. Представете си колко добре ще се почувства! 
Нима искате да го лишите от подобен урок? Това не е ли егоистично и противоположно на любов към него? Това, което няма да ми омръзне да повтарям: той ще научи урока така или иначе, но въпросът е "как". 
И сега у мен се поражда един въпрос...какво, ако причината да не пускаме хората да си отидат, е именно защото ни е страх да гледаме как този, който ни е бил толкова близък някога, бавно, но сигурно си стъпва отново на краката? Какво ако мисълта, че той ще се справи без нас, ще се смее без нас и отново ще изпитва щастие, без ние да сме причината за него, ни кара да се страхуваме и да се съмняваме в собствената си стойност? Искам да бъдете честни със себе си и да си зададете този въпрос, защото е важен. И ако отговорът е "страх", то връзката е обречена на провал при всички положения, но означава и, че вие имате някои аспекти на характера си, по които да поработите. 
Е, в крайна сметка, както казва един герой от "Предимствата да бъдеш аутсайдер" на Стивън Чбоски: "Ние приемаме любовта, която мислим, че заслужаваме.


"I long to hear your voice, but still I make the choice to bury my love for you." 

Благодаря, че прочетохте този дъълъг пост! 😁  Надявам се да съм помогнала по някакъв начин на някого или най-малкото - да ви е било интересно. Коментарите, както винаги, са добре дошли. :) 
Това е от мен засега и...до следващия път! 

вторник, 4 април 2017 г.

Какво ще правя с блога?

Здравейте, хора, надявам се, че сте добре. :)
Днес...сме се събрали в този полумъртъв блог (10+ точки извратеност за този, който прочете "бог") , за да обсъдим няколко важни въпроса.

Тъй като, както вероятно сте забелязали, не съм публикувала нищичко от два месеца, това е знак, че е време за промени.
Първо, не мисля, че блогът ми ще бъде с главна насоченост "книги", както (не) беше досега. хд Последните ми постове са по-скоро на random, life topics и тук-таме се среща нещо книжно...За капак на всичко включваме и факта, че съвсем скоро ми предстои да напиша последното си ревю за издателство, което допълнително ще намали броя на този тип постове. Така че...вероятно вече дори не принадлежа към групата на "буук блогърите", но това е без значение.
Второ, от днес натататък съм супер random блогър и общо взето, можете да очаквате постове, свързани с всичко, което ме вълнува в момента, и ми се е сторило добра идея да го споделя с вас. Бих искала да публикувам по нещичко през 4 дни и може би ще обновя дизайна, понеже настоящият ме потиска по някакъв начин.
Общо взето, е това. Ще се опитам да не оставям блога да "пресъхва" отново, понеже писането тук ми носи удовлетворение, а и е най-доброто място, където мога да излея мислите и емоциите си.
So, peace out и до следващия път! 🦄